Новини

Терапевтичният директор на Сдружение “Дете и пространство “ д-р Весела Банова пред сайта на Блиц

Излизането на децата от институциите радикално поставя проблема за психичното им здраве

 

Весела Банова е терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство”. То се създава през 2004 г. в резултат от френско-българския обучителен проект „Да растеш без родители”. Вторият проект „Детето и неговите симптоми“ обучава специалисти от цяла България, работещи в домове и в дневни центрове за деца с увреждания, в ресурсни центрове, както и социални работници от отделите за закрила на детето. Сдружение „Дете и пространство“ предоставя подкрепа на деца в риск и на деца със специфични потребности и техните семейства – да се подобрят условията на живот и взаимоотношенията в обществото така, че всяко дете да има достъп до своите права. Ето какво сподели г-жа Банова по време на Кръгла маса, посветена на темата за детското и младежко психично здраве в България.

 

- Г-жо Банова, каква е мисията на Сдружение „Дете и пространство”?

- Със Закона за закрила на детето в България се даде тласък на публично-частното партньорство в сферата на социалните услуги за деца и семейства и на закрилата на малките. Това направи възможно Сдружение „Дете и пространство”, което започна като правозащитна организация, днес да управлява 14 различни центъра за деца в риск със статут на социални услуги. Станахме свидетели как след излизането на децата от институциите радикално беше поставен проблемът за психичното им здраве, за психичното им страдание. То се представяше обаче с други етикети – като умствена изостаналост, като конфликт със закона и т.н. 

 

Нашата основна мисия е да подпомагаме и обучаваме професионалисти, които работят директно с деца с психично страдание. Не всичко е психично заболяване, но кризата, която е пълна загуба на психично равновесие, започва с абсолютното неразпознаване на психичното страдание. То води до прекъсване на социалните връзки, поражда радикална сегрегация на детето в системата на образование и в социалната система, което довежда до пълно социално изключване.

 

- Какво се случи с печално известните деца от дома в Могилино?

- Повратен момент в нашата работа се оказа влизането ни в дома за деца „Света Петка” в село Могилино. Положението на децата там стана публично след филма на журналистката от „Би Би Си“ Кейт Блюит и предизвика тревогата на обществото. В продължение на три години с д-р Любомир Жупунов като педиатър и аз като клиничен психолог можехме да ходим в Могилино като консултанти. Там се срещнахме с детския психиатър д-р Биляна Мичкунова. На нея и на нейния екип беше възложена психическата оценка на децата и юношите в Могилино – всички бяха с диагноза тежка умствена изостаналост плюс епилепсия, детска церебрална парализа и някои редки синдроми. При оценката на психичното им състояние от детския психиатър, който им назначи лечение и започна да проследява случаите, се оказа, че зад диагнозата умствена изостаналост най-често стои неразпознато и неадресирано тежко психично страдание. Например разстроената връзка с храната се третираше като лошо възпитание или като недостиг на храна, а разстроената връзка с екскрементите – като липса на умения за самостоятелен живот. Внезапните агресивни прояви: чупенето на стъкла, нараняването и самонараняването на децата се смятаха за проява на инат. Оказа се, че най-сериозните затруднения в развитието на тези деца и младежи не бяха причинени от основното заболяване, а от анонимната институционална грижа. Тук не само не можем да говорим за позитивна привързаност между персонала и децата, но не можем да говорим изобщо за привързаност, не можем да говорим изобщо за очовечаване – детето не може да влезе в света на възрастните около него като живо човешко същество. В Могилино за децата и младежите се говореше като за умрели и в резултат на това те психически бяха мъртви. В езика на хората, които се грижеха за тях, те не бяха смятани за живи човешки същества. Това ни показа в каква насока трябва да работим. „УНИЦЕФ“ ни подкрепиха и през 2009 г. започнаха да възникват първите центрове за настаняване от семеен тип. Нашето сдружение беше помолено от Община Русе да управляваме първия такъв център в града. Там дойдоха част от децата и младежите от Могилино. Трябваше да постигнем интеграцията им, социалното им включване след като години наред са живели в пълна изолация и сегрегация.

 

- Какво се случи с децата от Могилино след извеждането им от дома?

- Оценката на психиатъра една година по-късно показа, че децата не са наддали на тегло и не бяха пораснали особено, както на всички им се искаше. Това се случи едва две години след като бяха при нас в центъра. Този феномен трябва да се изучи. Но първото нещо, което се промени след първата година у тези деца, бяха изчезването на големите маркери на психично страдание – агресия и автоагресия, булимичното отношение към храната, нерегулираното отношение към екскрементите. 

 

Грижата за тези деца вече не беше анонимна и децата започнаха да участват в процеса, който ги засяга. Хората започнаха да се интересуват от тях. Много специалисти и консултанти започнаха да ходят при тях. 

 

При срещите с хора, работили с децата в бившите домове, си дадохме сметка, че имат нужда от умения да разпознават психичното страдание и нужда от обучение. Иначе те се чувстват абсолютно безпомощни в работата с тези деца и интерпретират проявите на психично страдание като инат, манипулативност, умствена изостаналост. „УНИЦЕФ“ ни подкрепиха да направим програма за продължаващо обучение „Детето и неговите симптоми”, в която поканихме хората от бившите домове. 

 

Нашият пример е Медико-педагогическият институт в Крутил (Белгия), с който си партнираме от 2009 г. Интересното е, че институтът е тръгнал 70-те години на ХХ век като дом за деца и младежи с умствена изостаналост, а сега предлага дневна и резидентна грижа за деца с психиатрични заболявания. 

 

Децата се лекуват от психиатри извън този институт, психотерапията също не се прави в него. Но грижата за децата – лягането за сън, даването на лекарства, придружаването до училище , ателиетата, храненето и организирането на цялостното ежедневие – не се извършва от детегледачки със завършен 8-ми клас, а от висшисти, повечето от които са клинични психолози, психиатри и други специалисти. Защото се знае, че в това ежедневно общуване може да бъде облекчено психичното страдание. Внимателното живо присъствие до тези деца – с погледа, гласа, езика и тялото на възрастния – имат терапевтичен ефект във всяка минута от ежедневието.

 

- Създадохте ли център, който да се доближава до този в Крутил?

- Имайки примера на института в Крутил, у нас се създаде „Детски кът за развитие” в Русе, който представлява център за психологична подкрепа на деца и семейства. Към него има и детско-юношеска психиатрична служба. Законът за социално подпомагане ни разрешава с пари на държавата да направим и малък социален център за социална рехабилитация и интеграция, който с помощта на Община Русе предлага дългосрочна терапевтична помощ на деца от общността и от институциите. Но в по-голямата част от страната няма детски психиатрични служби, с изключение на Русе, Варна и София. В София има над 20 центъра от семеен тип за настаняване на деца с увреждания, където детето се насочва за скрининг за психично страдание. 

 

„УНИЦЕФ“ помогна да се създаде Център за психологична подкрепа в Сливен за деца в конфликт със закона. Когато бъде забелязано психичното страдание, тогава се дава друга ориентация на мисленето по цялата редица институции – Отдел за закрила на детето, персонал на центъра, съдът, Прокуратурата. Така при едно от децата се установи шизофрения, бащата беше убеден и се съгласи детето да бъде хоспитализирано във Варненската детска психиатрична клиника и то тръгна по друг път. Нашите социални центрове са ориентирани към терапевтична работа, без да са медицински и психотерапевтични звена. Функцията им е да свържат институциите и да насочат грижата на детето към психичното здраве.

 

Източник: bitz

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Весела Банова е терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство”. То се създава през 2004 г. в резултат от френско-българския обучителен проект „Да растеш без родители”. Вторият проект „Детето и неговите симптоми“ обучава специалисти от цяла България, работещи в домове и в дневни центрове за деца с увреждания, в ресурсни центрове, както и социални работници от отделите за закрила на детето. Сдружение „Дете и пространство“ предоставя подкрепа на деца в риск и на деца със специфични потребности и техните семейства – да се подобрят условията на живот и взаимоотношенията в обществото така, че всяко дете да има достъп до своите права. Ето какво сподели г-жа Банова по време на Кръгла маса, посветена на темата за детското и младежко психично здраве в България. - Г-жо Банова, каква е мисията на Сдружение „Дете и пространство”? - Със Закона за закрила на детето в България се даде тласък на публично-частното партньорство в сферата на социалните услуги за деца и семейства и на закрилата на малките. Това направи възможно Сдружение „Дете и пространство”, което започна като правозащитна организация, днес да управлява 14 различни центъра за деца в риск със статут на социални услуги. Станахме свидетели как след излизането на децата от институциите радикално беше поставен проблемът за психичното им здраве, за психичното им страдание. То се представяше обаче с други етикети – като умствена изостаналост, като конфликт със закона и т.н. Нашата основна мисия е да подпомагаме и обучаваме професионалисти, които работят директно с деца с психично страдание. Не всичко е психично заболяване, но кризата, която е пълна загуба на психично равновесие, започва с абсолютното неразпознаване на психичното страдание. То води до прекъсване на социалните връзки, поражда радикална сегрегация на детето в системата на образование и в социалната система, което довежда до пълно социално изключване. - Какво се случи с печално известните деца от дома в Могилино? - Повратен момент в нашата работа се оказа влизането ни в дома за деца „Света Петка” в село Могилино. Положението на децата там стана публично след филма на журналистката от „Би Би Си“ Кейт Блюит и предизвика тревогата на обществото. В продължение на три години с д-р Любомир Жупунов като педиатър и аз като клиничен психолог можехме да ходим в Могилино като консултанти. Там се срещнахме с детския психиатър д-р Биляна Мичкунова. На нея и на нейния екип беше възложена психическата оценка на децата и юношите в Могилино – всички бяха с диагноза тежка умствена изостаналост плюс епилепсия, детска церебрална парализа и някои редки синдроми. При оценката на психичното им състояние от детския психиатър, който им назначи лечение и започна да проследява случаите, се оказа, че зад диагнозата умствена изостаналост най-често стои неразпознато и неадресирано тежко психично страдание. Например разстроената връзка с храната се третираше като лошо възпитание или като недостиг на храна, а разстроената връзка с екскрементите – като липса на умения за самостоятелен живот. Внезапните агресивни прояви: чупенето на стъкла, нараняването и самонараняването на децата се смятаха за проява на инат. Оказа се, че най-сериозните затруднения в развитието на тези деца и младежи не бяха причинени от основното заболяване, а от анонимната институционална грижа. Тук не само не можем да говорим за позитивна привързаност между персонала и децата, но не можем да говорим изобщо за привързаност, не можем да говорим изобщо за очовечаване – детето не може да влезе в света на възрастните около него като живо човешко същество. В Могилино за децата и младежите се говореше като за умрели и в резултат на това те психически бяха мъртви. В езика на хората, които се грижеха за тях, те не бяха смятани за живи човешки същества Това ни показа в каква насока трябва да работим. „УНИЦЕФ“ ни подкрепиха и през 2009 г. започнаха да възникват първите центрове за настаняване от семеен тип. Нашето сдружение беше помолено от Община Русе да управляваме първия такъв център в града. Там дойдоха част от децата и младежите от Могилино. Трябваше да постигнем интеграцията им, социалното им включване след като години наред са живели в пълна изолация и сегрегация. - Какво се случи с децата от Могилино след извеждането им от дома? - Оценката на психиатъра една година по-късно показа, че децата не са наддали на тегло и не бяха пораснали особено, както на всички им се искаше. Това се случи едва две години след като бяха при нас в центъра. Този феномен трябва да се изучи. Но първото нещо, което се промени след първата година у тези деца, бяха изчезването на големите маркери на психично страдание – агресия и автоагресия, булимичното отношение към храната, нерегулираното отношение към екскрементите. Грижата за тези деца вече не беше анонимна и децата започнаха да участват в процеса, който ги засяга. Хората започнаха да се интересуват от тях. Много специалисти и консултанти започнаха да ходят при тях. Журналистката от “Би Би Си” Кейт Блюит в новия дом на две момчета от Могилино При срещите с хора, работили с децата в бившите домове, си дадохме сметка, че имат нужда от умения да разпознават психичното страдание и нужда от обучение. Иначе те се чувстват абсолютно безпомощни в работата с тези деца и интерпретират проявите на психично страдание като инат, манипулативност, умствена изостаналост. „УНИЦЕФ“ ни подкрепиха да направим програма за продължаващо обучение „Детето и неговите симптоми”, в която поканихме хората от бившите домове. Нашият пример е Медико-педагогическият институт в Крутил (Белгия), с който си партнираме от 2009 г. Интересното е, че институтът е тръгнал 70-те години на ХХ век като дом за деца и младежи с умствена изостаналост, а сега предлага дневна и резидентна грижа за деца с психиатрични заболявания. Децата се лекуват от психиатри извън този институт, психотерапията също не се прави в него. Но грижата за децата – лягането за сън, даването на лекарства, придружаването до училище , ателиетата, храненето и организирането на цялостното ежедневие – не се извършва от детегледачки със завършен 8-ми клас, а от висшисти, повечето от които са клинични психолози, психиатри и други специалисти. Защото се знае, че в това ежедневно общуване може да бъде облекчено психичното страдание. Внимателното живо присъствие до тези деца – с погледа, гласа, езика и тялото на възрастния – имат терапевтичен ефект във всяка минута от ежедневието. - Създадохте ли център, който да се доближава до този в Крутил? - Имайки примера на института в Крутил, у нас се създаде „Детски кът за развитие” в Русе, който представлява център за психологична подкрепа на деца и семейства. Към него има и детско-юношеска психиатрична служба. Законът за социално подпомагане ни разрешава с пари на държавата да направим и малък социален център за социална рехабилитация и интеграция, който с помощта на Община Русе предлага дългосрочна терапевтична помощ на деца от общността и от институциите. Но в по-голямата част от страната няма детски психиатрични служби, с изключение на Русе, Варна и София. В София има над 20 центъра от семеен тип за настаняване на деца с увреждания, където детето се насочва за скрининг за психично страдание. „УНИЦЕФ“ помогна да се създаде Център за психологична подкрепа в Сливен за деца в конфликт със закона. Когато бъде забелязано психичното страдание, тогава се дава друга ориентация на мисленето по цялата редица институции – Отдел за закрила на детето, персонал на центъра, съдът, Прокуратурата. Така при едно от децата се установи шизофрения, бащата беше убеден и се съгласи детето да бъде хоспитализирано във Варненската детска психиатрична клиника и то тръгна по друг път. Нашите социални центрове са ориентирани към терапевтична работа, без да са медицински и психотерапевтични звена. Функцията им е да свържат институциите и да насочат грижата на детето към психичното здраве. Мара КАЛЧЕВА 

Прочети повече в Blitz.bg: https://www.blitz.bg/article/45093

СОЦИАЛНИ МРЕЖИ

Намерете сдружение "Дете и пространство" в социалните мрежи.

 

КОНТАКТИ

Централен офис                                             Адрес: София ПК 1680, жк. Белите брези, бл.19, ет.1, ап.2   Телефон: 02/9584959     Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…